Осеновлашкият манастир, известен повече като Седемте престола, се намира в живописна част на северна Стара Планина, в полите на връх Измерец. Манастирът, с официално име „Света Богородица”, е построен в красивата долина на сравнително малката река Габровница. Нарича се „Седемте престола” заради уникалния строеж на черквата му.
Въпреки че трудно може да се определи точното време, по което е създаден манастира, историци смятат, че той датира от Второто българско царство, приключило с падането на България под османско владичество през ХІV в. Според повечето от тях, Светата обител е построена от княз Георги, брат на болярина Петър Делян, предводител на въстанието срещу византийците през 1040 г. Писмени данни за съществуването на манастира има от началото на ХVІ в. – една преписка от четвероевангелие от 1511 г. и един служебник от 1554 г.
Разположена е в близост до римска крепост, малко останки от която (части от каменна стена) и днес могат се видят след като се поеме по стръмна пътека, започваща от манастира. Днешната порта на Седемте престола е взета именно от тези останки.
Освен историческите данни, има и отделна легенда за създаването на манастира. Според нея, Седемте престола е основан от 7 боляра (или 7 братя според алтернативна версия на легендата), откъдето идва и името на Светата обител. Смята се, че 7-те боляра идват от Бесарабия през ХІ в. и се заселват в Балкана с техните семейства. Установяването им в тези земи е свързано и с възникването на 7 села в близост до манастира – Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лъкатник.
През 1737 г. султан Махмуд, наречен от българите „Безбожния”, нарежда разрушаването на много манастири и църкви. Такава участ сполетява и Седемте престола и той бива изравнен със земята. След Руско-Турската война през 1769 г. и подписаното мирно споразумение, султан Абдул Меджит издава указ, който позволява на подчинените християни да упражняват своята вяра и съответно да строят църкви и манастири. През 1815 г. манастира е възстановен, тогава е построена и днешната черква, предполага се върху останките на по-стара култова сграда. През 1848 г. отец Христофор основава килийно училище, като един от учителите става самият той. След завършването на обучението учениците стават учители, свещеници или общественици.
Както повечето български манастири, Седемте престола е ограден от висок каменен зид, а църквата е разположена в средата на вътрешния двор. Освен това, комплекса включва камбанария и две перпендикулярни жилищни сгради, голямата част от които са стаи за посетители. Камбанарията се състои от две камбани (датиращи от 1799 г. и 1940 г.) с дървено и метално клепала – последното е взето през 1799 г. от останките на Римската крепост. Сравнително малкия двор веднага впечатлява посетителите със своята добре поддържана градина с много цветя, цъфтящи храсти и стари дървета, едно от които е едновековна секвоя.
През 1868 г. е пристроена откритата нартика от западната страна на черквата, изписан е купола. Архитектурният план на черквата е уникален и не се среща никъде другаде в нашата страна с уникалния си дизайн от седем отделни олтара – нещо, което няма еквивалент в друг български храм. Четирите основни олтара образуват кръст и са отделени от главната зала с вътрешни стени. Други два са в близост до вратата и са още по-изолирани – до тях се стига през малките входове на 2 параклиса. Последният, 7-ми олтар, е непосредствено срещу входа на църквата. Всеки престол всъщност представлява отделен параклис със собствени стенописи и иконостас и е посветен на български светец.
Храмовата чудотворна икона се нарича Рождество Богородично и се смята, че е донесена от п-в Атос от Отец Гаврил по времето на създаване на манастира. Освен престолите, впечатление прави и масивния полюлей наречен „Хоро”, който се състои от 10 отделни части с оцветена изящна дърворезба и по който се забелязват рисунки на религиозна тематика. Всички стенописи в църквата са на повече от сто години. Манастира има и собствена библиотека, която съдържа стари православни книги, включително една подарена от руската императрица Екатерина. Интересна е дърворезбата на иконостасите на отделните параклиси, където наред с характерните животински и растителни мотиви са намерили място библейски сцени, от които се откроява „Изгонването на Адам и Ева от рая”.
Паметник на културата са и иконите на големия иконостас, изписани от троянския майстор Стою. Интересен е апостолския фриз на централния иконостас, както и резбования митрополитски трон. Запазено е дървеното манастирско клепало от 1799 г., върху което са останали инициалите „С.Еп.Вр.” на бележития народен будител Софроний Врачански.
През целия период на съществуването си, манастира е духовно и просветно средище. През 1849 г. тук е открито и светско училище за децата от околните села. Съдбата на светата обител е вдъхновила Иван Вазов за стихотворението му „Клепалото бие”, в което той възпява легендарен монах, останал самотен да бие клепалото, когато османлиите на Махмуд Безбожни връхлетели върху манастира, докато накрая не бил посечен с меч.
Осеновлашкият манастир, известен повече като Седемте престола, се намира в живописна част на северна Стара Планина, в полите на връх Измерец. Манастирът, с официално име „Света Богородица”, е построен в красивата долина на сравнително малката река Габровница. Нарича се „Седемте престола” заради уникалния строеж на черквата му.
Въпреки че трудно може да се определи точното време, по което е създаден манастира, историци смятат, че той датира от Второто българско царство, приключило с падането на България под османско владичество през ХІV в. Според повечето от тях, Светата обител е пос..

Покажи всичко